Текстовете са от детското списание „Картина и приказка“,
списвано и илюстрирано от Николай Райнов.
Запазена е тяхната поредност от оригинала, както и езикът, с минимална адаптация.
Съдържание
Въведение
Най-старото изкуство
Образи на животни
Изкуството на старите египтяни
Изкуство в Междуречието
За рисунката
Портрети
Стилизирани изображения
Изкуство в някогашна Гърция
Римско изкуство
Скулптурата
Японско изкуство
Похвала на цар Симеон
Най-славният български цар
Старобългарското изкуство в Симеоново време
Въведение
Николай Райнов е роден през 1889 година. Завършва Духовната семинария и следва философия в Софийския университет. Участва в Първата световна война като военен кореспондент на Дойранския участък. През 1919 година завършва Държавното художествено-индустриално училище в София.
Пише поезия, белетристика, културологични изследвания в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Първата му книга, „Богомилски легенди“, публикувана през 1912 г., става повод по-късно Антон Страшимиров да определи автора като „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му като „събитие“.
В периода 1918-1919 г. издава книгите „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“ и др.
През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.
Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят, 9 тома „Вечното в нашата литература“, „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.
Професор по история на изкуството в Художествената академия в София.
Ето какво казва в „Две думи за себе си“ Николай Райнов в сборника „Жътва“ от 1919 г.:
Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство. Решил бях да стана монах, а се ожених. Обичах хората, а те ме намразиха. Мои врагове са ония, на които съм правил само добро. Тридесетгодишен съм, а изглеждам старец. Смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма
благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, отдето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо.
Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.“
Умира на 2 май 1954 г. в София.
От редактора
Отзиви
Все още няма отзиви.