„Колелото на живота“ – в сравнителен аспект с някои хималайски и етиопски образци

Кръгът, повтарящ формата на Слънцето и Луната, е сред най-древните и най-разпространените символи. Египетският символ на вечността е пръстеновидно завързана връв, а античният – захапала опашката си змия, уроборос.  С добавянето на спици лунарният, слънчев и космически кръг се превръща в символа колело и придобива качеството динамичност. Добавена е идеята за движение, за бъдещо усъвършенстване и за еволюция в ефимерното и тленно съществувание, подвластно на капризите на времето и вселената. В значенията на този многостранен символ се включва и новото начало, обновяването, вечният цикъл на пресътворението, аспект, характерен за иконографските решения в Индия, Тибет, Бутан и за някои български образци, предмет на настоящето изследване.

Като част от вечността, Времето започва със света и ще завърши с него. Като цяло то се отъждествява с езическия Сатурн (Кронос), който изяжда децата си. По-нататък в текста се вижда, че западноевропейската иконография пресъздава точно тази идея. Персонификацията на Времето е полугол дългобрад старец с крила на раменете[1] и на краката, символизиращи бързото му изтичане; компас, за ориентиране в пространството; клепсидра – воден часовник, за отмерване на часовете; колело, което се върти непрестанно; везни, защото е винаги равно на себе си; коса, защото е разрушител на хора и всичко материално; руини на срутени от него здания; циферблат и знаците на зодиака, за да се покаже пътя, който то редовно преминава (Ил. 1, 2, 3).

Връзката с Времето, календара и зодиака е с дълбоки традиции за българските зографи, наследници на древния български календар, който, заедно със зодиака, е най-старият и най-точният, факт официално признат от ЮНЕСКО през 1976 г. Многообразието в интерпретацията на типично българския сюжет  „Колелото на живота“, символизиращ суетата на човешкия кръговрат ще бъде разгледано в последната част на това изследване.

Превъплъщенията на Фортуна в западноевропейската иконография

Тюхе за древните гърци, Фортуна за римляните, богинята на съдбата е представяна като жена с развети дрехи, или гола, често с криле, стъпила върху глобус или колело, понякога със завързани очи. Изобразява се и в морето в лодка с платно и кормило[2], защото щастието и богатството идват от морската търговия, както и с рог на изобилието[3] в ръка или с античния съд патера[4], от които сипе дарове на хората. Важно е да се отбележи, че още в Ранното средновековие прословутото колело на Фортуна (често изпълняващо и допълнителна роля на колело на живота) от атрибут нерядко се превръща в самоцелно символично изображение на капризната дама (Ил. 4,5).

В литературата и изобразителното изкуство на Късното средновековие неумолимото колело, възнасящо просяците и низвергващо кралете, работело неуморно – и в определена фаза този образ пояснява дори централните епизоди в живота на Христос. Например загадъчният мотив, включен в антипапистката листовка „Райнеке Лисицата в образа на папата и антихриста на колелото на Търпението“ от втората половина на 15 век. Най-долу на колелото тук е представен безбрад човек с набедрена превръзка, създаден по типа Христос-Страстотерпец от сцената „Оплакване Христово“ (Ил. 6).

Темата за Мелницата на Фортуна се основава на споменатите в Библията мелници, напр. Изход, 11,5; Числа 11, 8; Второзаконие, 24, 6; Книга на съдиите, 9, 53 и 16, 21. Звукът, който мелниците издават в книгата на Иеремия  25, 10 сe определя като един от обичайните белези на човешкото битие. В народните традиции с мелницата сравнявали облака, натежал от дъжд или сняг, снегът – със ситно смляно брашно, и дори Млечният път, наричан Мелничен път в някои региони на Германия, се възприемал свидетелство за неуморната дейност на небесните воденични камъни. Воденичният камък бил възприеман и като символ на слънцето или въртящия се небосвод. Идеята за плодородие, свързана с мелницата, постоянно се свързвала с идеята за смъртта, заради централното положение на мотива за зърното в митовете за възкръсващата и умираща природа. От 10-11 век се появява вятърната мелница. Тя, както и вятърът се възприемат като проявление на могъществото на Фортуна. Персонификациите на ветровете се срещат както в „Колелото на Фортуна“ (Ил. 7), така и при изобразяването на „Страшния съд“. При Сервантес борбата на Дон Кихот с вятърната мелница символизира борбата със съдбата, с Фортуна.

Все пак, когато става дума за църковните слоеве на средновековната култура, около 12 век образът на мелницата, изчистен от одиозните следи на езическата митология бил въведен в кръга на дидактическите алегории. Има се предвид т. нар. „мистическа мелница„, достатъчно подробно изследван мотив. Тук се обособяват, или съжителстват три семантични аспекта. Мелницата можела да означава:

– църквата, противопоставена на синагогата, така се тълкува Лука 17, 35: „Две жени ще мелят с една мелница – едната ще бъде взета, а другата – оставена“.

– Новият завет, противопоставен на Стария – двата завета се възприемат като двата мелнични камъка.

– Тайнството на евхаристичното пресъществяване в т. нар. мелница на причастията – в съответствие с уподобяването на Христос на пшенично зърно, Йоан, 12, 24.

Край Евхаристическата мелница евангелистите изсипват в улея зърно от чували, а под нея отците на църквата държат свитъци с тълкувателни надписи и приемат в подложения потир младенеца Иисус и евхаристическия хляб (Ил. 8, 9). Символиката на евхаристическата мелница е натоварена с вселенска мащабност, тясно свързана с космологичния смисъл на такива предмети от църковната утвар като дискоса. Обаче, за разлика от езическите мелници тук се подразбира не реално съществуващият (макар и митологизиран) свят, но и космосът или в изначално състояние (тоест зададен в сътворението) или в провиденциално (тоест есхатологично) съвършенство. Образът на Христос като трудолюбив мелничар показва неговото учение като единствен източник на религиозни истини.

Реформационно-полемичните гротески от средата на 16 век снемат от този образ всеки намек за църковност. В сферата на преданията за „дяволската мелница“ се появява алегоричната антипапистка мелница, насочена срещу католическия клир: дяволи, или персонифицираната Смърт хвърлят в мелницата папи, кардинали, епископи и др. и вместо тях изпълзяват дракони, змии и нечисти духове.

Предполага се, че с протестантските алегории от подобен тип е свързан образът на „мелницата на старите жени„. Тук има два съществени момента: 1. старите жени преминали през приказната мелница не само придобиват облика на девици, но и се усъвършенстват в морален план, достигайки до „райското“ съчетание на телесна младост и духовна помъдрялост, характерни за персонажите от късносредновековните „градини на любовта“. 2. с редки изключения в чудотворното превръщане участват само жени. В многобройните „Извори на младостта“ във водата, въпреки желанието ни, не можем да различим нито една мъжка фигура. Това позволява да се предположи, че първоначално „мелниците на старите жени“ се явявали иносказания за духовното обновление на човешките души, изобразени във вид на женски фигурки.

В испански трактат, от края на 14 – началото на 15 век, „мелницата за души“ или „мелницата на покаянието„, издигаща се сред пустинята, се разчита като символ на искреното покаяние. Колелото се тълкува като памет за божествената щедрост, долният воденичен камък  – като боязън от божие възмездие, а горният – като твърда надежда за спасение. В италианска гравюра от 16 век тълпа хора от различни съсловия бързат с чували зърно към мелницата, на която стоят Сатурн-Кронос с пясъчен часовник, Смъртта с лък и стрела и фигура, олицетворяваща Правосъдието. Идеята за покаянието и възмездието за греховете тук напълно се изнася от рамките на църковната обредност и получава характер на конфесионално независимо философско размишление за тленността.

Колелото като оръдие на наказанието. Първо то се разпространява като такова през Късната античност, смъртта на колелото до голяма степен се идентифицира със смъртта на кръста, защото и в двата случая се има предвид разпятие, и то на лица с ниско социално положение, предполагащо бавна и мъчителна смърт на осъдения. Съществуват различни мнения за изначалния смисъл на наказанието с колело; някои намират в него следи от езическо жертвоприношение на  Слънцето или апотропеен обред, в който колелото се използвало като подобие на магическия кръг. За правдоподобността на първата теория може да се каже, че предписанието е да се използва колело от каруца, а не специално изработено (тоест като детайл от слънчевата колесница), както и соларните реминисценции, характерни за народните средновековни обреди с въртящи се колела. Вярно е, че в последния случай привързването към колелото не води до разкъсване на четири или раздробяване на крайниците, както при реалното наказание, но се уподобява на „наказанието на Иксион“[5] (Ил. 10).

В края на Средновековието голямо значение в Западна Европа се придава на представянето на Мъртвешкия танц. Това било израз на убеждението, че пред смъртта всички са равни. От будещите ужас хороводи не могат да избягат нито папите, нито владетелите, нито кардиналите, нито краля. Тези изображения предполагали, че и в живота трябва да има повече равенство на правата. Най-забележителните образци на Мъртвешкия танц или Танцът на свети Макарий[6],  сюжет широко разпространен през 15-16 век заради многобройните жертви на чумните епидемии и Стогодишната война, са в абатството Шез-Диьо, в гробището в Дрезден и на моста в Люцерн (17 в.). Предполага се, че тази тема е представена за пръв път на стените на гробището на Невинните в Париж през 15 век в памет на убития насред Париж Луи Орлеански, брат на краля Шарл VI. Тя символизира равенството пред смъртта и нейната безпощадност. Илюстрирана е със скелетоподобни фигури, увличащи към смъртта живите: властниците и хората от народа, свещениците и лаиците. В Шез-Диьо танцуващите мъртъвци не са скелети, а по-скоро разложени трупове с кожа по костите. Живите са 24, разпределени в три пана, властници, привилегировани граждани и народ. Между тях, на колоните са изобразени персонажи, поясняващи темата: Адам и Ева и проповедници. В „Мъртвешкия танц“ на Нотке (Ил. 11, 12).  призрачният танц се придружава от музика, като в хоровода първи е въвлечен папата, след него императорът и придворна дама, а след тях кардиналът.

Времето и Съдбата в индийски, тибетски и бутански образци на Колелото на живота, Колелото на времето и мандалата

Интересна илюстрация към темата е Слънчевият храм в Конарк, Индия, построен като колесница на бога на слънцето Сурия. Според митологията той се движи по небето със своята колесница, която е само с едно колело (небесното светило) и е теглена от седем коня. Тъй като било невъзможно да се изгради огромен храм с едно колело на земята майсторите от Конарк направили двадесет и четири колела, които са и слънчеви часовници (Ил. 13). Техният брой символизира часовете на денонощието, а седемте коня – дните на седмицата. Всяко от тях е Дхарма-чакра, или Колело на учението, което се изобразява с осем спици, символизиращи осморния път[7]. Със същата символика е тибетското Колело на Учението, или на Закона, в Лхаса (Ил. 14).

В тибетската иконография съществуват Колело на живота, т. нар. Бхава-чакра, и Колело на времето[8], или Кала-чакра. Бхава-чакра е иконография, разпространена предимно в страните на тибетския будизъм. Свързана е с будисткия мит за Сът­ворението, според който обитателите на унищожена система постепенно се прераждат в нова, която е в етап на развитие. Почти прозрачните им и безполови тела, консумирайки за храна непре­къснато уплътняващата се нова система, с времето придобиват човешки тела от плът и кръв. Причината за човешките страдания според будизма са алчността и желанието, а не грехът и неподчинението, както от един момент нататък ще се наложи в християнството.

Бхава-чакра е представата на Буда за човешкия живот, изобразена собственоръчно от него и разкриваща мимолетното великолепие и безумие на човешкото съществуване. Целта на тази иконография е да илюстрира как функционира нашето мислене. В същото време тя показва пътя за освобождение от цикъла раждане – смърт. Състои се от централна сфера и три концентрични кръга около нея. В колелото е впил нокти и зъби Яма, богът на смъртта, показвайки, че няма спасение от страданието, смъртта и прераждането, ако човек не преодолее трите главни гряха. Полетата в тесния външен пояс илюстрират цикъла на всекидневния жи­вот, започващ със сляпото невежество и завършващ като тяло, носено към най-високата точка, за да бъде погребано в земята.[9] Друг вариант е човек, носещ умалена човешка фигурка (вероятно човешка душа, точно както я изобразяват нашите зографи).

В следващия, най-широк кръгов пояс са шестте свята, шестте царства на прераждането – на боговете, на полубоговете (или титаните), хората, животните, призраците или гладните духове (прета) и осъдените в ада. Всички те представят темата за вечното страдание. Разбира се, прераждането в долните три свята: животни, гладни духове и ад, се счита за особено не­благоприятно. Причината за нещастието на боговете е в дървото, растящо в сектора на полубоговете. Тъй като короната му е в горния свят, плодовете му обират живеещите там богове. Затова тези два свята непрекъснато са в конфликт (полубоговете са обладани от прекалено войнствени и насилниче­ски инстинкти), откъдето идват и страданията им.

Прелюбопитен и бих казала, съвсем актуален с внушението си е тибетският свят на гладните духове. Те също страдат, но по съвсем видими и разбираеми причини. Изобразени са скелетоподобни, ала с огромни търбуси, заради които са вечно терзани от неутолим глад, който обаче никога не могат да задоволят през твърде тесните си гърла.

Продължавайки с описанието на тибетското Колело, стигаме до центъра, където в малкия кръг виждаме петел, змия и глиган, символизиращи три порока – алчност, омраза и заблуди. Те са причините за Злото, или, според съответната терминология – причинители на негативната карма. В долната шестина са осъдените на жестоки мъчения в ада, но и слушащите думите на ламата, който се опитва да насочи вниманието им към горната част на колелото. От този щадящ вари­ант на ада (всъщност по-скоро наподобяващ нашето чистилище) е възможно да се излезе след изчерпване на лошата карма, затова ламата на върха на този кръг сочи към изправен златен Буда в най-високата част на изображението, който пък сочи Шакямуни Буда, седящ най-горе вляво, в края на пътя-дъга, по който вървят поклонници. Тук моментът, доколко е случайно седенето на Христос върху дъгата и – на Буда в края й, е въпрос на интерпретация. Посланието в будистката иконография обаче е просто – какъвто и да е духовният ви път, не спирайте да вървите по него. Алтернативата е да бъдете осъдени да повтаряте колелото, плащайки за дългове, които не си спомняте да сте направили, или още по-зле – отричайки съществуването им и трупайки нови. Свирепият властелин на колелото, според някои традиции, е Яма, Повелителят на смъртта, а според други – Мара, източникът на заблуди. В този смисъл между християнската и будистката традиция има поразително сходство, особено ако се имат предвид някои варианти на Колелото на съдбата, доминирани от Смъртта.

Тази иконография, както и подобни на нея могат да се видят на много места в Хималаи­те, например в индийските щати Ладакх (Ил. 15) и Сиким или в кралство Бутан. В Сиким (Ил. 16), вместо трите животни, в центъра се изобразява глиган с три глави – глиганска, на петел и змийска, която при­лича по-скоро на крокодилска. Опашката на триглавия глиган е на змия. Някои образци (Бутан) показват в самия център на средния кръг огън, вероятно опростен символ на ада, изобразен в най-долния сектор (Ил. 17). Съществува и разновидност на Колелото с изображение на източния зо­диак и гадателни триграми. В най-красивия си вариант този среден кръг е живописен пейзаж с дърво в средата. Под него лежи глиганът, змията се вие в короната му, на върха е кацнала грациозна, подобна на феникс птица.

В образци от Сиким, Ладакх и Бутан между въпросния централен малък кръг и след­ващия, разделен на шест сектора, съответстващи на шестте гореспоменати свята, съществува междинен, като лявата му половина проследява молещи се и благодарение на това издигащи се нагоре хора до образа на будистки монах. Тази част е бяла, а дясната, очевидно на грешниците, съдейки по главоломното движение надолу към ада на трите вързани една зад друга фигури, е черна. В различните образци нещастниците се спускат към пъкъла в най-разнообразни кон­фигурации, самостоятелно, оковани по двама, трима или четирима, теглени и подкарвани от адски изчадия. От ада тегли въжето същество, съответстващо на нашия дявол. Този, рядко из­образяван, пояс на будисткото Колело на живота най-много прилича на нашата иконография. Тук и адът е много подобен на нашия – богът на смъртта е сред пламъци, под него има везна (за добрите и лоши дела), вляво от нея се вижда врящ казан с грешници, подклаждан от рогати дяволи. Друга особеност на будисткия ад е, че има огнен и леден сектор. Това се среща, макар и рядко, и в нашата иконография и може да се проследи на­зад във времето до класическите елински и римски представи за ада. За да е пълна приликата със Страшния съд, над всичко това се извисява Буда на пиедестал, с нимб и елипсовиден ореол, като Христос при второто пришествие.

В друг образец от разположените в горния полукръг три шестини (сектора), или светове (на боговете, полубоговете и хората), по черен канал се спускат грешниците, отправящи се към ада или света на гладните духове, като по пътя някои остават в света на животните, населен с невероятни митични чудовища и полухора. Съществува и друга разновидност на този вариант на огнената река, този път бял канал, вероятно предназначен за праведниците, водещ от везни­те в ада право към небесата, където върху лотос се извисява Буда. Очевидно тук изобразяваща­та ада долна шестина е своеобразен еквивалент на нашия Страшен съд и хората, чиито добри дела натежават на везната, отиват при Буда, съответстващ на нашето Небесно царство.

Изображението на Небесното царство, или мандалата (Ил. 18) е символичен модел на Вселената, в който в правилни геометрични форми се влага мистично обозначение на същността на Космоса и на битието. Външният кръг изобразява Вселената в нейната цялост, като в него често се изобразяват дванадесет символични елемента, изразяващи дванадесетте връзки на взаимозависимия произход на всички явления. Тези дванадесет елемента моделират безкрайността и цикличността на времето, Колелото на времето, в което всяка единица определя предходната и последващата. Интерпертацията на мандала или близките й като тип схеми на Колелото на времето или Колелото на живота обикновено предполагат и включването на етични структури. Изобразеното колело има шест степени на обитаемия свят с указание за зависимостите между типа на поведение на човека и очакваното изпитание при новото му прераждане.

Суетата на човешкия кръговрат в българската иконография

В България сюжетът Колелото на живота (със или без зодиак) се среща много често, в много разноо­бразни варианти, и то не само в храмовото пространство.

 

През 1597 г. в църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси в центъра на „Колелото на живота“ (Ил. 19) е изобразено слънцето. Оказва се, че въпреки бавните средновековни комуникации тук нямаме работа с докопер­никовата астрономия, а вече виждаме претворена публикуваната едва през 1543 г. хелиоцентрична система на Коперник. Около Слънцето се въртят четири човешки фигури с четири планети, представляващи четирите годишни времена и съответстващите положения на Земята при годишно­то й въртене спрямо слънцето, при което тя излага към него ту северното, ту южното полукълбо, редувайки сезоните. Следват съзвездията, изобразени в окръжността на зодиака, от чиято външна страна се въртят отново съвсем еднакви дванадесет човешки фигури, като едва на най-външната част на кръга са показани човешките възрасти, завършващи със смъртта. Абсолютно еднаквите дванадесет голи човешки фигури могат да бъдат разгледани или като персонификации на дванаде­сетте месеца, или като символично пресъздаващи непрекъснатостта на цикъла на човешкия живот (а може би на прераждането). Разбира се, от теологична гледна точка четирите сфери биха могли да се тълкуват като Троицата и Богородица (или четиримата евангелисти, ако приемем, че слънцето е Божието слово, или Христос), а дванадесетте фигури – като апостолите. Също там са нарисувани не черен и бял (впрочем такива са ангелите и в Митарствата), а червен и бял ангел.

 

На силно повредения образец от 1836 г. от църквата в Батошевския манастир различава­ме четирите сезона – във вътрешния, и възрастите на човека – във външния кръг. Виждат се и Денят и Нощта, и смъртта с косата (Ил. 20).

Като вариант, следвайки хронологията, ще споменем фреската от свода на откритото преддверие в Рилския манастир (1842-1846 г.), изобразяваща кръгов зодиак в Апокалипсис (Ил. 27).

От 1849-1851 г. датира великолепното Колело на живота от Преображенския манастир, съвсем скоро реставрирано. Тридесетгодишният цар на върха е с кесия с пари и жезъл, наподо­бяващ боздуган. И двата ангела (тоест и Денят, и Нощта) са червени. В нозете на Деня въжето е спираловидно навито като змия. Смъртта е тройно представена за подсилване на въздействи­ето – като фигура с коса, като зелена зинала паст на ада и като ковчег (Ил. 21).

В определено забележителния храм в Карабунар се наблюдава уникална трактовка на сюжета. Отвън по окръжността възрастите на човека са предадени съвсем бегло, в три вари­анта – детство, младост и зрелост. Щастливецът цар на върха е с вездесъщата кесия и жезъл, приличен на голям черпак. Смъртта държи коса, а под мишница – сърп, мотика, лост и кука. В центъра се виждат очертания, наподобяващи четирите свещени реки или схематично представен океан и четири континента, обозначени с надписи. На детството и младостта съ­ответстват Европа и Азия, докато позициите на Африка и Америка се незавидни, първата на мястото на старостта, втората – на смъртта (Ил. 23).

 

Около Колелото на живота от ХІХ в. в църквата в Белащенския манастир се чете дидак­тичният надпис: „Скоро сие преходит а в малом времени много безчислених бед на человека наводит“. Изобразени са три концентрични кръга, в средата е изписана жена с чаша (вероятно съдбата), вторият пояс е посветен на годишните времена, третият – на възрастите, но тук са доба­вени и четири циферблата с указани часове. Смъртта е изобразена щадящо – като празен ковчег (Ил. 29).

 

Един изненадващ паралел

В своята Ерминия зограф Фоти пише следното:

Как се изобразява суетното време на житието

Дърво, а на него стои човек. А две животни като мишки, една бяла, а другата черна, гризат със зъбите си ствола на дървото. Бялата мишка е денят, а черната – нощта, тоест двете представляват времето, което прояжда живота на човека денем и нощем.

Надпис: “СУЕТНОЕ ВРЕМЯ ЖИТIЯ СЕГО“.

Този любопитен сюжет е изобразен в арбанашката църква „Рождество Христово“, вероятно съвсем не случайно точно на ъгъла преди да се стигне до стенописа „Колелото на живота“, допълвайки общата за тази част на църквата тематика. Той илюстрира една от притчите в средновековния роман-житие Варлаам и Йоасаф (Йосафат), преведен в България още през 10-11 век. Дървото, което двете мишки гризат постоянно и за което човекът се държи, докато вкусва от сладките му плодове, е жизненият път на всеки човек, постепенно скъсяван и приближаващ се към своя край, тъй както текат часовете на деня (бялата) и на нощта (черната мишка) (Ил. 30).  Същият сюжет, в етиопска интерпретация снимах в манастира Йемрехане Кристос (Ил. 31). Като изключим забавните детайли поуката тук е, че единствено правилен е пътят към праведния живот, символизиран от манастира, в който героят се оттегля.

Съдбата, като вечно обновяващата се Природа, не само наказва, но и служи като средство за разрешаване на философско-алегорическа драма. А истинската мъдрост „на двете Фортуни“, благоприятната и неблагоприятната се заключава в послушно следване на „пътя на природата“, в избягване на крайностите и в крайна сметка в Умереността. Фортуна, както и в романа на Сервантес, не само наказва съпротивяващите се на съдбата, но и учи на „златното правило“ на духовната самодисциплина.

В заключение

бих искала да коментирам един изключително впечатляващ съвременен стенопис от Гигинския манастир, където включеното в „Страшния съд““ Колело на живота“ поразява с жизнеутвърждаващото си внушение. Тук то се завърта не от въже, а от мартеница, и то обратно – от старостта към младостта; от адската паст, или смъртта, към спасението, символизирано от сияйния кръст, издигащ се над огнената река (Ил. 32, 33). Освен мартеницата в този контекст е уместно да се спомене и друг емблематичен български символ.  Може би не е случаен фактът, че и българското хоро се движи обратно на часовниковата стрелка, обратно на пътя към ада, към новото начало и обновлението.

Изключително интересни са коментарите на Дидрон и Монто за разликата в разбирането на категорията Време в Западна Европа и в източноправославния свят. Ето как Дидрон описва един гръцки стенопис: „В центъра на едно колело с шест спици е седнал млад безбрад мъж с царска корона, който държи в кърпа ярки цветя. Над него се чете надписът Кронос, Времето.“ Следователно тук Времето е по-скоро символ на живота, отколкото на смъртта[10]. То е по-скоро персонификация на живота и разцвета, отколкото на края. Времето е младо, то създава, а не разрушава. В ръцете си не държи коса, за да отнема живот, а кошница току-що разцъфнали цветя. Тук проличава антагонизмът между християнската религия и езичеството.  Езичниците правят от Времето бог на смъртта, Кронос, който изяжда децата си, а християните – гений на живота. За християните денят на погребението е ден на раждане за вечния живот, за тях Времето дава първо земния, временния живот, след което отвежда към небесния живот.

 

 

 

 

[1] Така е представена персонификацията на река Йордан например в стенописа“Кръщение Христово“ в църквата „Свети Атанасий“ в Бобошево.

[2] Точно така се изобразява персонификацията на Морето в „Кръщение Христово“.

[3] Рогът на божествената коза Амалтея, с чието мляко е отхранен самият Зевс.

[4] Античен съд, плитко блюдо с дръжка с пластична украса за обредни възлияния.

[5] Според гръцката митология Иксион  бил привързан от Зевс към вечно въртящо се огнено колело.

[6] Наречен е така на видението на Макарий Египетски.

[7] Осемте части на пътя са: съвършено познание, съвършено решение, съвършена реч, съвършено действие, съвършен поминък, съвършено усилие, съвършено внимание, съвършено съсредоточение.

[8]Колелото на времето отъждествява микрокосмоса с макрокосмоса, или човека с вселената. Учение, предадено от Сучандра, цар на Шамбала, след завръщането му от митичната страна.

[10] Коментар на Барбие дьо Монто в неговия Трактат по християнска иконография.

 

 

 

ГАЛЕРИЯ