Моята Япония

Едва ли има нещо по-драматично и омагьосващо от това да станеш свидетел на сблъсъка на две цивилизации. Да проникнеш като с машина на времето в напълно запазена самобитна култура отпреди 1900-та
година. Да видиш как, затворена до вчера екзотична азиатска страна като Япония, започва бурно да се модернизира по западен образец.
Парламентарно управление, древни езически религиозни процесии и символически представления… какво общо може да има между тях? На пръв поглед нищо освен общата сцена, на която се разиграват, но дали наистина е така?

От преводача
В района Укьо, в северозападната част на Киото е разположен дзенбудисткият храм Рьоанджи, известен със своята каменна градина. Тя представлява неголяма правоъгълна площадка с размери 30 на 10 метра, посипана с бял чакъл, „сресан” на успоредни вълнички. Върху него в пет островни групи са разположени петнадесет черни необработени камъка с различна големина. Подредени са така, че наблюдателят никога не може да види всичките, както и да застане – поне един винаги остава скрит за очите.
Сред многобройните храмове, подробно описани в книгата, за Рьоанджи не се споменава и дума. Всеки преводач по време на работа прави справки за неща, за които не знае нищо или знае съвсем малко, а също и за такива, за които си мисли, че знае достатъчно. Интересно ми беше да разбера защо този храм, който днес е включен в списъка на световното наследство на Юнеско, е пренебрегнат, при положение че се намира съвсем близо до подробно описания Златен павилион. Оказа се, че Рьоанджи е сред будистките храмове, които западат през периода Мейджи, когато будизмът е поставен в подчинено положение спрямо шинтоизма. Това беше едно от многото малки „петнадесети камъчета”, които преводът на тази книга ми показа.
За автора на този пътепис знаем малко: казва се А. А. Черевкова и е лекар по образование. Пребивава в Япония от декември 1889 г. до април 1891 г., по всяка вероятност, като съпруга на морски офицер от руската Далекоизточна ескадра. Става свидетел на важни
за страната събития, много пътува, общува с японци, вдъхновено описва прекрасни природни пейзажи. Освен личните впечатления и емоциите от преживяното, споделя свои умозаключения и дава оценки, много от които остават валидни и днес, въпреки
десетилетията, които ни делят от онова време. Без да е видяла с очите си каменната градина на Рьоанджи, без дори да е знаела за нея, тя е успяла да улови същественото – „петнадесетият камък” не може да бъде видян с очите. Трябва да бъде усетен.
Тази книга е поредното „усещане за петнадесетия камък камък
на магията на Япония”.
Светлана Иванова