Оригиналните български ерминии и тяхното послание в редовете и между тях

Предмет на изследването са:
– Ерминията на Захарий Петрович от Самоков (в две части – от 1834 и 1838 г.).
– Ерминията от 1835-1839 г. на Дичо Зограф, или Дичо Кръстевич (1819-1872) от с. Тресонче, дн. Македония, считана за оригинално произведение, за разлика от втората негова ерминия, от 1851 г., повтаряща Дионисий Фурноаграфиот.
– Ерминията на Върбан Коларов (1863 г.), или Иконографски наръчник, преведен на говорим български език от Върбан Коларов през 1863 г.

Подготовката на подобни издания[1] е вдъхновяваща, но трудна задача и поради отдалечеността във времето и езика, а и поради спецификата на темата. Затова, с идеята съставителят да е коректен, а и максимално полезен на читателите са използвани следните издания:

Василиев, А., Ерминии. Технология и иконография, София, ДИ Септември, 1976 г.; Цонев, К., Технология на изящните изкуства, София, 1974, www.izkustvo.net; Eastaugh, N., Walsh, V., Chaplin, T., Siddall, R., Pigment Compendium. A Dictionary and Optical Microscopy of Historic Pigments, ed. by Routledge, 2008; Jones, W. J., German Colour Terms: A study in their historical evolution from earliest times to the present (Studies in the History of the Language Sciences), ed. by John Benjamins Publishing, 2013; Геров, Н., Речник на българския език в пет тома, Пловдив, „Съгласие“, 1895-1904 г.; Порфирий (Успенский, К.), Восток християнский. Афон (История Афона; Первое и второе путешествие в Афонские скиты и монастыри и описание скитов Афонских), Москва, 1880; Ерминия или наставление в живописном искустве, составленное иеромонахом и живописце Дионисием Фурноаграфиотом, превод на руски от Порфирий Успенски, 1868 г., www.nesusvet.narod.ru/ico/ books/erminiya; Didron, А.-N., Manuel d’iconographie chrétienne, grecque et latine, Paris, 1845; Куюмджиев, А., Стенописите в църквата „Свети Никола“ в град Елена, София, АИ „Проф. Марин Дринов“, 2011.

 

В своето „Ръководство по иконография“ (Manuel d’iconographie chrétienne grecque et latine,1845) известният френски археолог Дидрон[2] разказва историята на своето атонско откритие – ерминията на Дионисий  Фурноаграфиот,  съхранявана от българския монах Макарий.

… Отидох съкрушен при отец Макарий, най-добрия художник сред светогорските монаси… Макарий притежаваше прекрасен екземпляр на ерминията: най-стария и според мен най-изящно изработения. Тази библия на неговото изкуство имат обичай да разтварят насред ателието и двама от учениците му четат поред на висок глас. През това време другите рисуват, заслушани в текста на ерминията.

По-нататък в текста Дидрон описва преговорите със Светата Епистасия или Свещената управа на Света гора. Със съдействието на Макарий той успява да ги убеди да му се направи препис на тайната книга срещу заплащане. Това става след многобройни неуспешни опити от негова страна да се сдобие с копие на ценния ръкопис, което свидетелства за позициите на българското монашество пред Светата Епистасия.

Дидрон описва и изпратения му след година в Париж препис от ерминията, за чието отлично и точно изпълнение благодари на българския монах Макарий, на преписвача и на четиримата епистати-съветници. Преведена по-късно на френски, гръцки, руски и немски език, ерминията е първото докосване на тези народи до светая светих на зографското изкуство.

 

Пазителите на тайната книга на зографите – българските монаси в Атон

За това, че Макарий е българин свидетелства епископ Порфирий (Константин Успенски)[3]. Според него през 1839 г. българинът Макарий Монах предоставил на французина Дидрон ерминията на Дионисий Фурноаграфиот, трактат с наставления и правила за зографите. Тази тайна книга на атонските монаси била особено популярна сред българските зографи през XIX век.
В своята книга „Християнският изток“ („История на Атон“ и „Първо и второ пътешествие в атонските скитове и манастири и описание на атонските скитове“) Успенски дава сведения за българските манастири и монаси-зографи. В нея той споменава и имената на българските зографи Дамаскин и Йосиф от град Елена, вероятно същите, сътворили неповторимите стенописи в църквата „Свети Никола“ в родния си град. Според проучванията тя е изписана в периода 1805-1818 г. от зографите Давид и Яков, или Дамаскин и Йосиф, като се смята, че това са съответно светските и монашеските им имена. Предполага се, че са били монаси от Зографския или Хилендарския манастири.
Успенски пише и за други атонски майстори, сред които Генадий Зограф, както и за ателиетата, в които са работили.
Светци-иконописци и иконописци-светци
Известно е, че свети Лука е първият, който с четка изобразява светостта, и то най-великата – Божията майка. Но след времето на светците-иконописци, на монасите-зографи, творили в крайна аскеза, идва това на иконописците в света. Павел Флоренски в своя „Иконостас“ ги определя така: „Тяхното място е между служителите на олтара и обикновените миряни. На тях им е предписан особен живот, полумонашеско поведение и са подчинени на особения надзор на митрополита, епископа или на специално назначени старейшини по иконописните дела.“

У нас зографски школи се развиват още през Средновековието. Такива са столичните школи – Преславска, Охридска и Търновска, както и Самоковската, Тетевенската, Тревненската. Преданията свързват техните представители с обучение в Атон, като най-важен център на монашеския живот.

Светият занаят
Бъдещите иконописци постъпвали за обучение още в детска възраст като при всички останали занаяти. През Средновековието зографите били основно монаси, а през Възраждането и даскали, и обучението им протичало в манастирите. По-късно бъдещите зографи се учели в семейното ателие на основите на иконописното изкуство. Майсторите трябвало да работят много бързо, преди да засъхне повърхността, подготвена за рисуване или златене например, но обучението било многостепенно, бавно, методично. Освен това трудът на зографа е изтощителен и отговорен, затова е колективен и задружен, в семейството или задругата.

Изкуството на църковната живопис се предавало от майсторите на техните ученици, но натрупаните във вековете различни техники и иконографски описания трудно биха могли да бъдат запомнени. Така започват да се появяват писмени ръководства за изписване на храмове – ерминии. Ерминията – типиконът, или трактатът, е наръчник с наставления по иконография, съхранил съществуващата до този момент устна традиция на зографите.

Като устно предание, облечено в писмена форма, Ерминията е врата към по-важното, неизказаното послание. В българските стенописи се откриват иконографски особености, описани само в българските ерминии, както и такива, които не се споменават никъде[4]. Сред тях са крилатите светци, напр. Богородиците в църквите в с. Карабунар и с. Марица; единствените по рода си интерпретации на Колелото на живота в с. Арбанаси и с. Тешово; кинокефалът св. Христофор в с. Карабунар и Широка лъка, антропоморфните извори на река Йордан от несебърската църква „Св. Георги Мали“; персонификациите на река Йордан и морето в Кръщение Христово от с. Крапец и Бобошево („Св. Илия“).

Оказва се, че между редовете на ерминиите кипи творчество, символите се развиват, а нерядко се връщат и до античните си извори – явление, напълно обяснимо в страна с хилядолетна история.

От традициите са почерпили творчески заряд и зографите на Кремиковския и Капиновския манастири, за да изобразят респективно  Рождественските пещера и ясли с очи, и св. Мария Египетска – не аскетична, а миловидна и жизнерадостна, в противоречие с всички познати дотогава образци.

Според собствените си разбирания зографите-ерминисти пропускали или прибавяли текстове към първоизточника – Ерминията на Дионисий Фурноаграфиот. Именно затова всяка от ерминиите е ценен исторически документ, свидетелстващ за личността на автора или съставителя, за езика, бита и духовния му живот.

Ето някои черти от разностранния облик на ерминистите, които ще откриете в иконографските наръчници:

Ерминистът като ерудит

И трите цитирани ерминии, но най-вече тази на Захарий Петрович, свидетелстват за завидната ерудиция на зографите. Те са документирали задълбочените им познания както за традиционните местни багрила, така и за западноевропейските бои и технологии, и то по времето на турското владичество, когато комуникациите едва ли са били лесни.

Ерминистът като лечител

У Дичо Зограф ще намерите рецепта за „Мехлем от пресечено или куршум –да здравее“

Захарий Петрович твърди:
Да знаеш, че омивалката[5] от четките е лековита за всяка рана… и оздравява пречудно.

Известно е също така, че в миналото са изстъргвали прашец от стенописите, и то от очите на светците, за да го добавят към лечебни смеси, защото са вярвали в чудотворната му сила.

Ерминистът като наставник във вярата

Дичо Зограф е достатъчно красноречив и по този въпрос: „Как да изстържеш стари икони. Грунда и стърготините да ги закопаеш на чисто място, да не ги оставиш да се газят, защото е много грешно. Когато стържеш, това прави със страх божи, защото се случва някоя чудотворна икона, защото може да изпаднеш в помрачение или друга поличба ще получиш. Както ти казва ерминията, така направи.“

„Когато ще работиш в дома си. Ако спиш със съпругата си, така да се каже, с жена си, този ден да не работиш на иконата. Стривай багрила. Пази се колкото можеш, защото е много грехота. Измий се чисто и после работи със страх.“

А Захарий Петрович обобщава: „…направи това, което писахме тук, защото добър учител е ерминията.“

Ерминистът като учител по родолюбие, или „Как да историшеш църква…“[6]

В Ерминията си Върбан Коларов включва следния текст:
“Св. Кирил и Методий, народни български просветители. Кирил и Методий два брата и двамата владици, изнайдоха българскътъ азъбуква, която сега пишем и четем, учители прьво на блъгарите при това и на всите славянски племена, съ своите пет ученика Климент, Сабатий, Ангелар, Наум, Горазд и преведоха св. писание прьво на блъгарскии язик. Кирил и Методий покръстиха цар Борис блъгарски, а после Моравски; и двамата с владишки одежди, c бради старчески, размесени, дрьжат двамата буквите, написани докрай. Кирил като отидоха с Методия в Рим принесоха там божествинните книги и ги посветиха в олтаря. Благослови ги Римски патрик и много народ в църквата. Кирил и Методи имат статуа в Прага.  Притурка от В. Г. Коларов.”

Ерминистът като благочестив молител

Тези, които е трябвало да облекат космическото и човешкото време в образ – в сюжети като Сътворението на света и Колелото на живота, са го измервали по един твърде необичаен начин – с молитви. На няколко места Захарий Петрович например уточнява продължителността на даден процес с „едно верую“, или „докато прочетеш два пъти Символа на вярата“.

Зографите не са се подписвали, не са се изписвали (с редки изключения), за разлика от ктиторите. През Средновековието било прието имената на художниците да остават неизвестни поради официалното становище на църквата, че Бог движи ръката на художника, а не талантът им. Като акт на християнска скромност и смирение каноните на църквата са налагали художникът да остане анонимен.

Сред редките стенописни авторпотрети на зографи са Захарий Зограф от Бачковски и Преображенски манастири, Братя Минови, от църквата в с. Тешово и Образописец Захарий папа Христов Радойков от храма „Св. Йоан Предтеча“, с. Карабунар.

Виждала съм само три паметника на зографи у нас. Двата са на Захари Зограф – в етнографския комплекс в гр. Елена с Колелото на живота и пред историческия музей в Самоков. Третият е главата на Пимен Зографски  в двора на Художествената академия[7].

Ерминиите са своеобразният „неръкотворен паметник“ на своите автори. Те разкриват цялата  палитра на техния талант, знания за изкуството и вярата, загриженост към съдбата на бъдещите зографи и богата духовност.

[1] Изследването е във връзка с проект на издателство Инле за публикуването на трите оригинални български ерминии: Ерминия на Дичо Зограф, изд. Инле, 2016; Ерминия на Захарий Петрович, изд. Инле, 2017; Ерминия на Върбан Коларов, изд. Инле, 2017.

[2] Адолф Наполеон Дидрон (1806-1867) освен археолог е и журналист, издател и специалист по иконография на средновековното християнство. Най-забележителните му произведения са Manuel d’iconographie chrétienne grecque et latine avec une introduction et des notes par M. Didron, traduit du manuscrit byzantin „Le Guide de la Peinture“, 1845 и Iconographie chrétienne : Histoire de Dieu, 1844. На стр. XXV-XXVI в своя Manuel d’iconographie chrétienne grecque et latine той описва срещата си с монаха Макарий и изказва благодарността си към него.

 

[3] Eпископ Порфирий, или Константин Успенски (1804-1885),  църковен историк, археолог, филолог и изкуствовед.

[4] В „Мистерията на българските стенописи“, т. 1 „Да докоснеш Бога“, изд. Инле, 2014, и т. 2 „Свещената история и историята“, изд. Инле, 2015, са разгледани подробно уникалните, специфично български решения на някои библейски сцени в сравнителен план с чужди образци – на католическата и православната (етиопска, сирийска, румънска, грузинска и арменска) традиции.

 

[5] Това, което остава след измиване на четките.

[6] От „Ерминия“ на Захарий Петрович

[7] Отливка от творба на Иван Лазаров, пострадала от бомбардировките през Втората световна война.